....Докъде могат да ни отведат сънищата? Особено Големите съновидения, както ги нарича Пиер Дако; ярките сънища, които помним дълго и ни носят важна информация.
Ще ви разкажа част от един впечатляващ сън, който сънувах преди няколко години. Така и не разгадах значението му докрай, но той послужи като повод да науча една прекрасна легенда. Сънят беше следният:
„Отивах в моя неголям магазин, който се беше превърнал в нещо като механа или изба. До него се стигаше по каменна стълба с няколко стъпала, водещи надолу под земята. По това време в него трябваше да работи дъщеря ми (когато сънувах съня, тя беше още студентка и ми помагаше), но когато слязох по стъпалата, видях че нея я нямаше, а в помещението се бяха разположили някакви непознати мъже, които спокойно разговаряха помежду си. В началото пламнах от яд, че дъщеря ми безотговорно е оставила тези чужди хора сами, но скоро почувствах, че има нещо странно и започнах да оглеждам обстановката.
Помещението беше полутъмно, до едната му стена беше наредена дълга маса, отрупана с парчета начупен хляб, различни ястия, чаши с някакво питие, а на скамейките зад масата седяха или се бяха полуизлегнали мъжете, чието присъствие ме обезпокои в началото. Те бяха настроени твърде приятелски и мирно си говореха, но сякаш не ме забелязваха. Обстановката поразително напомняше за Тайната вечеря. Един мъж, облечен в дълга и тъмна дреха, подобна на расо, изглежда беше техният наставник. Той единствен беше прав, разхождаше се бавно из стаята с восъчна свещ в ръка, осветяваше с нея някакви картини по стените и внимателно ги разглеждаше. Приближих се към него заинтригувана, защото ми беше чудно, че помещението е мое, а не съм забелязала тези картини, дори не подозирах, че ги има. Той приближи свещта към тази, която гледаше в момента, поклати леко глава и ми рече: „Тази картина има голяма сила...”. Погледнах я и видях малка руска църква с характерен луковичен купол, постоена на нисък езерен бряг, окъпана в златистите, червеникави и виолетови тонове на чуден залез. В спокойните води на езерото се отразяваше нейният огледален образ и него гледаше мъжът. Имаше нещо невероятно въздействащо в църквата на брега на езерото.
....Сънят се запечата дълбоко в паметта ми. Търсих изображения на подобна църква в руски сайтове, но не намерих нищо, близко до моя сън. Минаха няколко месеца и почти забравих за него, но случайно видях картината, която помествам в началото и светлите куполи в езерните води ме накараха да трепна.
Така попаднах на легендата за потъналия във водите на езерото Светлояр руски град Китеж. Събитието, за което разказва, станало през 13 век, когато монголо-татарските орди нахлули в земите на княз Юрий Владимирский.
По това време Китеж бил красив град, известен със своите църкви и благочестието на жителите си. Татарският хан Батий чул за богатствата му и изпратил войска да го превземе. Градът бил обсаден. Малобройните му защитници разбирали, че са осъдени на гибел, но не смятали да се предават. Те излезли на крепостните стени с оръжие, а също така изнесли иконите и светите кръстове. Цяла вечер и неспирно през нощта се молили осъдените на смърт, но дълбоко вярващи люде. Татарите очаквали утрото, за да нападнат.
Изведнъж станало чудо: зазвънели църковните камбани, земята се разтресла и пред очите на изумените татари Китеж започнал да потъва във водите на езерото Светлояр. Нападателите се разбягали, а градът изчезнал.
Но все пак легендата гласи, че кубетата на неговите църкви и техните белокаменни стени могат да бъдат видени и днес от дълбоко вярващ човек във водите на езерото, което действително съществува.
Все пак, къде е езерото Светлояр? Намира се в Русия, в Нижегородския край и е обявено за природна забележителност. Има интересна овална форма и доста голяма дълбочина, достигаща до 40 м.
Има традиция много хора да се събират на бреговете му за празника на Иван Купала, известен у нас като Еньовден. Руснаците го празнуват през нощта на 6 срещу 7 юли. Ние, българите, както и други славяни, го отбелязваме на 24 юни.
Християнската църква почита този ден, на който според нейната традиция е роден св. Йоан Кръстител. Но корените на празника се губят назад в езическото минало, когато хората са обожествявали Слънцето и са празнували лятното слънцестоене. Няма да разказвам за билките и магиите на Еньовден, има много писано по темата.
Но защо сънят ми ме отведе дотук и какво общо имам с легендата за потъналия град, с езерото, за което не бях чувала и вероятно никога няма да видя в действителност?
Предполагам, нищо. Нищо, освен може би това, че съм родена в един горещ неделен следобед, на Еньовден.
